Парка в града

Беше тъмно. Мамка му, защо трябваше да е тъмно? Всъщност, по-правилният въпрос бе „Защо трябваше да се влача по тъмното... от тук?”

Защото е по-пряко, сгълча ме сериозен и по-твърд от земята под мен, глас. Преглътнах с усилие. Супер, сега и гласове чувах... Явно не трябваше да смесвам текила с уиски, но вече бе късно за това. Всъщност, не беше само текила и уиски... Май бях била и бира, което още повече ми бе въздействало на вестибуларния апарат, карайки ме да преплитам крака и за залитам, докато ходя. От време на време се подпирах за някоя ограда или стена, за да не се сгромолясам на земята, и не беше трудно да взема решение да мина по-пряко през парка, защото така, както целият свят се въртеше пред очите ми, можеше и да не стигна у нас.

В ума ми се разиграваха някакви сценарии със серийни убийци, обирджии, изнасилвачи и прочие, но това, което най-много ме плашеше, бе мисълта за гадовете, които можеха да се крият в тъмното. А аз, глупавата, бях излязла без никакви предпазни средства като остри колове или светена вода, или сол, или разни талисманчета... Направо си заслужавах да ми изпият кръвчицата. Падаше ми се заради непредпазливостта.

В парка нямаше жива душа. Беше доста зловещо. Докато минавах по алеята покрай пейките, имах чувството, че някой ме следи, но продължавах да се увещавам, че това е глупава параноя... макар че забързах крачка. Единствения звук беше от кецовете ми, шляпащи по паважа и учестеното ми дишане. Затова когато чух някакъв странен шум, дошъл като че ли от близкия храст, аз замръзнах на място и бавно се извърнах по посока на храста. Обзе ме някакво чувство, че шумът не бе дошъл от там.

И когато се обърнах напред, за да продължа пътя си, чувството ми се оказа вярно. Едва не се сблъсках с някакво момиче, което се беше изправило пред мен и заради което се олюлях на пети, възстановявайки равновесие на косъм и взирайки се в момичето като идиот. Господи, какво не й беше наред?... Можех да се закълна, че имаше нещо нередно в тази непозната, нещо лошо...

- О, моля те, бъди сериен убиец – отчаяно провлачих, когато в ума ми отново затанцуваха спомените от сблъсъка ми с един вампир в Бразилия.

- НЕ!

Изкрещях толкова силно, че чак ми се зави свят. О, колко прекрасно, колко невероятно, направо перфектно... Жената си беше права – каква късметлийка бях само... Заслужавах си страничка в Книгата на Гинес като Жената С Най-Лошия Късмет. Откакто се помня, черният късмет или по-скоро абсолютната липсва на какъвто и да е късмет, ме преследваше навсякъде, редом със сянката ми. Но разликата беше там, че сянката ми бягаше, когато времето бе лошо, а смотаният ми късмет си оставаше лепнат за мен като октопод от някое от онези анимационни филмчета.

Бях обречена доживот.

Смръщих се и разтърках челото си, за да проясня мислите си.

- Моля те, изчакай поне... – огледах се наоколо и щом видях, че нямаше никакво спасение от никъде, въздъхнах. Да, днес определено нямах късмет. Нямаше къде да бягам, затова ми оставаше само поне да се надявам всичко да минава по-бързо и да оцелея. Господи (на който съм му официално сърдита), колко пъти още ще ме срещаш със смъртта?... Не ти ли беше достатъчно, че преболедувах някакъв неизвестен африкански вирус, че на няколко пъти не ме смачкаха различни видове превозни средства, че постоянно ме нападаха разни психопати с гадни намерения?... А да не говорим за ужасната храна по пътя, която като нищо можеше да ме вкара в кома. – Изчакай поне да се обадя на 911... за всеки случай.

Погледнах жената. Беше повече от ясно, че номерът ми нямаше да мине. Въздъхнах и отпуснах за момент рамене.

- Добре тогава. Давай. Но гледай да е бързо, моля те. И ми остави поне двеста милиграма, ако е възможно – разперих ръце, извръщайки глава и стискайки силно очи и мускули. Ако щеше да ми се нахвърля хищно, не исках да гледам.

И сега какво? Това трябваше да ми послужи като надежда ли?...

Дори не успях да реагирам, когато странното същество впи зъбите си във врата ми. Почти забравих как се диша и можех само да гледам нагоре към тъмното небе, осеяно със звезди, които като че ли ми се подиграваха. Изглежда за тази жена това не бе нищо ново под облаците... Явно бях поредната жертва, една от всичките ходещи банки с кръв по тази планета. Съдейки по гласа на вампира или по-скоро по начина, по който изричаше думите, не беше особено млад вампир. Сигурно беше някоя стара, видяла толкова много неща и може би отказваща да приеме посоката, в която се движи светът...

Професионалното ми изкривяване явно беше приложимо и при вампири. Хм, интересно. След толкова години скитане се бях превърнала в добър психолог и можех да разчитам хората по гласовете им, походките, мимиките, израженията и изобщо за мен всички бяха като отворени книги. По принцип при първата си среща с някой, вече знаех за него много повече, отколкото той самият би ми казал.

Беше странно, че мислите ми бяха от такова естество, докато това нещо смучеше кръвта ми. Тялото ми се беше паникьосало и ръцете ми се бяха увили около китките на жената, опитвайки се да ме освободят от хватката й, но същия резултат бих постигнала, ако се борех със скала. По едно време усетих, че вече ритам, но така и не можех да се освободя от ръцете на вампира. Беше прекалено силна.

- Мамка му – изругах през зъби и изведнъж всичко около мен започна да се върти, очертанията се размазаха и сляха в някакъв хаос от тъмни цветове. Силите ми ме напускаха и крайниците ми отмаляваха, започваха да натежават, сякаш имаше олово в тях. Всичко ставаше все по-тъмно и по-тъмно, докато накрая вече не можех да се боря и се отпуснах в ръцете на съществото, затворих очи и всичко потъна в мрак.

Не чувствах нищо. Не можех да почувствам нищо. Бях се отпуснала безтегловна в прегръдката на кадифения мрак, който беше обгърнал всичко, навсякъде. Не можех да мисля. Не можех да реагирам. Не можех да чувствам, не можех да направя нищо. Но бях жива, в това можех да се заклея. Може би бях в някакво състояние между живота и смъртта и тялото ми отчаяно се бореше за живот, докато аз исках точно обратното.

Всъщност, винаги съм искала да умра. Всичко би било толкова по-лесно, ако ме нямаше на този свят. В такъв случай вие бихте ме попитали: „Тогава защо не се самоубиеш?”. А аз бих отговорила...

Вижте. Работата е там, че самоубийството е много изтъркано нещо и не е никак оригинално. Напоследък е нещо като мода когато си депресиран, да си режеш вените, да се хвърляш пред коли или от високи сгради, или да си пускаш куршуми в главата... Аз не исках да се самоубия, аз исках обстоятелствата да ме убият. Исках да попадна на някой психопат, да се случи инцидент или нещо от този калибър, и този път наистина да умра... защото по принцип винаги се отървавах. Страшно досадно.

И тъкмо когато си мислех, че най-накрая е дошъл и моят час, някакъв глас достигна до слуха ми. Отначало звучеше приглушено, някак си отдалечено, и думите не се разбираха, но лека по-лека започнах да разбирам всичко и като в просъница разбрах, че съм още жива. Тялото ми се помръдваше, но не го движех аз. За секунди сякаш някой ме хвана за гърлото и ме изтръгна от прегръдката на кадифения мрак, връщайки ме обратно в съзнание. Очите ми се отвориха широко и аз рязко си поех въздух, което предизвика остра болка в гърлото ми. Смръщих се и скочих, изправяйки се в седнало положение.

- Какво... – потърсих с поглед жената и я видях надвесена над мен. Крайниците ми бяха студени и отпаднали, а на мен ми се виеше свят. Ясно. Бях загубила доста кръв, но факта, че бях жива, значеше, че не ме бе изсмукала докрай. – Какво правиш, мамка му? – въпреки умората, от очите ми изскачаха гневни искри. – Да не ти стана жал, а?

Самара спря да подритва тялото й преди да е прекалила с и без това огромната си сила.. Разбира се, че не желаеше да я убие. Все още държеше на новият си по - оригинален и изобретателен план, който караше тялото й да настръхва от наслада. Не го бе правила от толкова време, а отрочетата й... Те, те бяха далеч и съвсем не разговаряха толкова колкото й се искаше. Сега обаче щеше да е различно, защото древната нямаше намерение да пуска новото си притежание ! Поредна в колекцията, но необикновена по един много странен начин. Точно това я привличаше у всички !

Простосмъртната отвори рязко очи и се изправи до седнало положение.. Погледът й бе гневен едва ли не кръвожаден. Бе сърдита на древната, че все пак не я уби ! Кой нормален искаше смърт !? Още една причина Самара да задържи непознатата в света на безсмъртните.. Щяха да убиват заедно, да се забавляват от мъката на нищожествата ! Ах, само при мисълта, че това момиче все още бе едно от тях..

- Млъквай ! - заповяда остро и грубо обви гърлото й с ръка.. Надигна я до изправено положение и съсредоточено впи поглед в нейния. Усмихна се с онази си усмивка, знаете я ! Дето не вещае нищо добро. Никога ! - Пий ! - отново заповед, която не подлежаваше да възражения.. Проби кожата собствената си кожа с острите си зъби и внимателно поднесе ръката си към нея. Не искаше да пропилее и една капка от безценната си кръв !

ПП. Извинявам се за забавянето..

Не, това не можеше да се случва. Не можеше да е истинско. Може би сънувах, може би всичко това бе просто един от всичките кошмари, които измъчваха ума ми напоследък и след малко щях да се събудя. Щях да ида да изпия една чаша вода и да се върна обратно в леглото. Не не не не, не бе истинско...

.... Мамка му! Всичко бе истинско! Странният метален вкус в устата ми бе повече от истински. С малко закъснение разбрах какво целеше с този си жест жената... И й бях ядосана. Истински ядосана. Искаше ми се да си го помисля, но всъщност съзнанието м и бе обсебено от мислите за кръвта. Очите ми, широко отворени, шареха наоколо, сякаш молеха дърветата да спрат това безумие. Бях прекалено слаба, за да сложа аз края, но това не ми пречеше да правя някакви бледи, безрезултатни опити да се отърва от ръката, притисната до устните ми.

Когато усетих как преглътнах, изведнъж получих нещо, което наричах „пристъп на адреналин”. Макар, че бях изморена, слаба и ядосана (респективно – уплашена), с едно движение се отървах от ръката на вампира и започнах да плюя на земята, но вече беше твърде късно. Бях погълната дадената ми кръв и нещата станаха адски сериозни. Избърсах устата си с ръка и отново преглътнах, но металният вкус на кръв не изчезваше. Бях с гръб към жената вампир, когато направих може би най-глупавото нещо, което бях правила някога.

Извадих камата, която стоеше притъкмена за глезена ми, скрита от крачола на дънките ми, и рязко се обърнах, забивайки острието в тялото на жената. Изобщо не дочаках да видя реакцията й; надигнах се и, преплитайки крака, се опитах да побягня.



btw. Няма проблем